Раздел: Златните жълъди - ADIANAM Red Hot Sopt



Навигация чрез Бърз достъп



Пояснение за страницата и/или навигация

Навигация на страниците в раздела


Съдържание на страницата

Раздел:

Златните жълъди

Преди много-много години, много-много далеч, встрани от големите пътища и шумните, изпълнени с глъч и хора градове, в най-затънтеното и крайно ъгълче на кралството имало едно малко селце. То било сгушено в полите на скалистата планина, в близост до вълшебна вековна гора - единствената, в която имало хилядолетни дъбове със сребърни и златни жълъди. Планитата пазела гората от чуждите очи и била толкова стръмна и непристъпна, че само най-силните орли можели да се издигнат достатъчно високо, за да зърнат преливащите във всички цветове на дъгата отблясъци на плодчетата, окъпани от росата и сгряни от слънчевите лъчи. Хората в селцето били обикновени, толкова обикновени, че никой не подозирал за тяхното съществуване. И там, както и във всички градове и селца, имало стари и млади, и там радостта и мъката вървели ръка за ръка. С нищо забележително не се откроявало това селце. Сезоните се сменяли, денят следвал нощта, бебета се раждали, старци умирали.

В това селце живеело едно момиченце. Най-най-обикновено, толкова незабележимо, колкото и изсъхналия мъх под камъните в планината. Детето растяло, дните се изнизвали един след друг. И дошъл мигът, в който то разбрало, че няма нищо по-страшно от сивата невзрачност. Тогава, в мъката си, то побягнало към гората за да се скрие там от хорските очи. Навлизало все по-навътре и по-навътре, докато накрая се загубило. Уморено и отчаяно, седнало до едно от дърветата и през сълзи се загледало в преплетените клони на дъбравата. Не след дълго заспало под приспивната песен на птичките. Когато се събудило какво да види - до него седи старица. Прегърбена, беловласа, с гърбав и дълъг като клюн нос, с набраздено от бръчки като кората на дърветата лице, с изкривени от подутите стави пръсти, главата й цялата покрита от разпокъсани паяжини, дрипавите й черни дрехите полепнали с изсъхнали листа и клечки. До краката на бабичката имало голям плетен кош, пълен до горе с вълшебните жълъди и покрит с шума. Понадигнало се момичето, поразсънило се и скочило уплашено на крака. А старицата се подсмихнала, криейки в шепа беззъбата си уста и рекла с грачещ глас:

— Помогни ми да пренеса коша. Стара съм вече, едвам ходя.

— А-а-аз? — заекнало момичето от страх.

Ама какво да прави - хем й било жал за възрастната жена, хем й се искало по-бързо да побегне. Не посмяло да откаже и вдигнало тежкия товар на гърба си. Дълго вървели двете. По пътя лека полека се разговорили. И, без да да разбере как и защо, без да усети кога и как, момичето разказало за мъката си. Бабичката само се подхилвала тихичко, нищо не казвала и от време на време стрелкала с поглед лицето й. Стигнали до странната й къщурка, поклащаща се на пачия си крак, и влезли в нея. Там, на печката къкрело гърне, а до нея спял свит на топка голям черен котарак. Момичето едвам се държало на краката си от умора, нямало сили да помръдне, но въпреки това му се искало час по-скоро да избяга. Бабичката, мърморейки неразбираемо под носа си, сипала от гърнето в една паница, наляла от кофата вода в една глинена чаша и ги сложила пред момичето. И то, въпреки уплахата си, не посмяло да откаже. Стоплено от огъня, утолило жаждата и глада си, уморено от дългия преход и силните преживявания, момичето постепенно потънало в дълбок сън...

Когато се пробудило, с учудване видяло, че се намира до извора в началото на гората, точно до пътя към нейното село. А в ръцете й имало огледало. Вдигнала го тя и се погледнала в него. И за малко да го изпусне от ужас. Не успяла, защото точно в този момент до нея спрял наперен конник. Погледнал той момичето, отместил с отвращение очи и продължил, сипейки присмехулни обиди. Девойката през сълзи пак се взряла в огледалото. Какво да види - нито спомен от предишната грозота. Като омагьосана не можела да откъсне очи от образа. И някак отдалеч, като през мъгла дочула учудените възклицания на спрелия до извора друг конник. После пак погледнала - пак противното грозниче, и отново предишния, първия напет младеж с подигравките. Примигнала няколко пъти - пак се сменил образа с другото, красиво лице, а до нея с усмивка - втория мъж. И така, колкото пъти погледнело в огледалото, толкова пъти се редували образите. Накрая, момичето разбрало що за подарък е получило от бабичката и през сълзи и смях, често поглеждайки назад към гората, се затичало обратно към дома.

Page copy protected against web site content infringement by Copyscape

MyFreeCopyright.com Registered & Protected

Навигация на страницата

нагоре